Творчеството на Дебелянов винаги търси възможно най-естествения, не натруфен изказ, младостта му подхваща ритъма, а римата лети безгрижно.
През 1907 година Дебелянов записва право в юридическия факултет, след това се прехвърля в историко-филологическия факултет. Следва обаче само две години, през които работи активно и в областта на литературата. В списание “Българска сбирка” публикува “Копнежи”, “Брезите сладостно заспали”, “Станси”. Любознателен по природа, научава френски, руски, английски език и превежда автори като Бодлер, Верлен, дори Шекспир. На български пише редица сатирични творби, подписани с псевдоними като Аз, Амер, Тафт, Сулбатьор и други. Създава и множество нежни лирично творби в които личи мъката му от тежестта на ежедневието.

В края на 1912 година Димчо Дебелянов е призован да изпълни воинския си дълг и е мобилизиран в 22-ри тракийски пехотен полк в Самоков. Произведен за подпоручик и командир на пета рота от полка е изпратен на Македонския фронт през Първата световна война. След осем месеца на бойни действия, куршума го покосява на 2 октомври 1916, сутринта, близо до Демир Хисар. Отива си ненавършил 30, изпълнявайки дълга си към Родината. Последните стихове, писани на фронта са изпълнени с отвращение към войната, тъжен край на краткото му, но прекрасно творчество.

Чак през 1931 година близкия приятел на Дебелянов – Димитър Подвързачов, заедно с Георги Райчев, Невена Боюклиева и брата на Димчо – Илия, пренасят костите му от Демир Хисар в Копривщица където са положени в двора на църквата Успение на пресвета Богородица, където през 1934 година скулпторът Иван Лазаров вае трогващата фигура на седналата на прага майка, вперила поглед в пътя: “...въ кратъкъ унесъ чака тя, да дойде нейното дете...”. И сякаш по този начин сбъдват мечтата на Дебелянов “да се завърнеш в бащината къща”. Оригиналът на паметника “Майка” е преместен в двора на родната къща на Дебелянов, която през 1958 година е превърната в музей, а на гроба му е поставен паметник –копие.